Увеличаването на броя на социалните услуги през последните години е забележително, както и на разходите за тяхната издръжка. В момента тече процес на планиране, а един от въпросите, които така и не се задава е този за тяхната целесъобразност.

Какъв е смисъла и защо развиваме социални услуги? На този въпрос вероятно 9 от 10 социални работници ще отговорят, че целта е да се подобри живота или социалната ситуация на хора, които сами не могат да се справят и единици ще посочат, че целта е интеграцията на тези хора, ако са изключени или има риск да бъдат изключени от обществената система.

Усилията по отношение на интеграцията обикновено се разбират единствено като формиране на умения при потребителите на услуги – предлагаме им защитена или специализирана среда и започваме да ги учим как се живее в незащитената. Логичният резултат ще е хората да се научат да живеят само в защитената среда. Това откритие изглежда все още не е направено, затова и усилията социалните умения да бъдат научени като урок по география, продължават.

Интеграцията предполага готовност на двете страни – готовност на тези, които чукат на вратата и на тези, които трябва да я отворят. С малки изключения, през изминалите години няма идея за целенасочена работа в посока промяна на средата и на нагласите в обществената система, затова и вратата остава също толкова залостена, колкото и преди. Когато оценяваме единствено човека и планираме интервенции за индивидуалната му промяна, това е сигурен белег, че гледаме през парадигмата на медицинския подход. Т.е. в работата отсъства идея за оценка на средата и съответно не се планират интервенции за нейната промяна. Затова и социалното включване остава мисия невъзможна.

Когато е ясно, че социалното включване очевидно е мисия невъзможна, се появява разбирането, че развитието на социални услуги е някакво решение за хората, които са изключени. Това е като да си направим палатков лагер пред заключената вратата, където да започне усилено подобряване на живота на потребителите на услуги – на принципа „all inclusive”, докато вратата се отвори. Ако се отвори.

Палатковият лагер е една странна кавър версия на реалния свят, където освен подслон и храна някой друг задоволява всичките ти потребности. Планира и организира всеки детайл от ежедневието ти; принуден си да живееш и общуваш с група хора, които не са твоето семейство; нямаш право на лични, интимни, семейни моменти; може да ходиш на трудотерапия, но не и на работа. И накрая, някой цинично те убеждава, че всичко това е напълно достатъчно – ти не живееш в институция, а в нейната алтернатива от „семеен тип“. В допълнение животът ти се описва, планира, обсъжда от хора, облечени с властта да решават кое е най-доброто за теб. Животът ти се събира в папка с документи във формат А4 – лично досие, което после някой проверяващ старателно ще прегледа.

При това положение са нарушени основните права на потребителите да са част от обществото, макар и да е осигурено физическото им оцеляване. Ситуацията за тях е като в рекламата „Свободата, Санчо или салама“, защото за много от настанените в резидентни услуги няма гаранция за физическо оцеляване навън. За останалите хора ситуацията е от типа „Всяка жаба да си знае гьола“ – след като сме осигурили специализирана среда в услугите, няма нужда да правим достъпна среда другаде. И „да ми се махнат от главата“1, както беше казал един бивш министър председател.

Така описаната картина изглежда твърде нелогична, направо абсурдна и най-важното финансово невъзможна, тъй като издръжката на паралелния свят струва много пари. Ако изключените имат шанс да са част от обществената система, каквото е изконното им човешко право, те може би щяха да допринасят за общото благо, вместо да бъдат възприемани като камък на шията.

След като тази система функционира все пак, тогава въпросът е: Кой допълнително плаща сметката, която иначе няма как да излезе?

Какво се случва, когато има централизация на системата и на механизмите на финансиране и не се прилага принципа на субсидиарността?

Принципът на субсидиарност е основополагащ за целия ЕС2 и означава, че решенията би следвало да се вземат на възможно най-ниското ниво. Иначе казано, това е да не правиш нищо, което индивид, семейство, група, общност, държава може да направи.

Нарушаването на принципа на субсидиарност води до формиране на зависимост на всяко ниво от следващото в обществената система, като следващото ниво обикновено поема и част от разходите, за да излезе сметката накрая. Ето няколко примера:

  • Едно дете може да си връзва обувките, но го прави бавно, затова родителите връзват обувките вместо него, бързайки сутрин за детската градина. Това може да е доста безобидно, но резултатът ще е продължаваща зависимост на детето от възрастните, несигурност по отношение на новите умения и липса на активност. Така детето ще се научи, че може да не полага усилия, ако някой друг го прави вместо него.
  • Потребителят в дом за стари хора може да се храни сам, но треперещата му ръка понякога разлива храната, затова хората от персонала го хранят – става бързо и чисто. Резултатът за възрастния човек е зависимост от грижа и негативни преживявания във връзка с остаряването. Хората от персонала предпочитат да се натоварят допълнително с храненето, но да си спестят прането и чистенето. Ако възрастният човек трябваше да заплати за допълнителната услуга, може би нямаше да се съгласи да я ползва, но сега тя е безплатна за него „нали затова получават заплати, ще ме хранят“.
  • Хората с увреждания могат да водят независим живот, ако имат адекватна лична помощ, разумни улеснения и достъпна среда /в т.ч. жилище/. Наличието на тези три условия са ключови. Вместо жилищна политика, която да включва изграждането на адаптирани жилища, което е в ресора на общинските администрации, общините избират да развиват резидентни услуги, където да настаняват хора с увреждания като сметката изцяло се плаща от държавата с делегиран бюджет. Резултатът за общините е повече от ясен – спестени са усилията по отношение на жилищната политика и създаването на достъпната среда. Финансирането е гарантирано от държавата за издръжка на резидентните услуги, а наличието на тези услуги отваря нови работни места, особено в малките селища.

Резултатът за хората с увреждания – за сметка на гарантираното физическо оцеляване, те губят контрол върху всички свои ежедневни дейности, имат ограничени възможности за личен и семеен живот, принудени са да живеят в група с хора, които не са техни роднини, обикновено нямат възможност за заетост, поставени са в тотална зависимост от волята на персонала на резидентните услуги. И накрая затвърждават своето и на останалите убеждение, че хората с увреждания не могат да водят независим живот и затова трябва да си останат пасивни обекти на грижа.

  • Общините могат да анализират потребностите от социални услуги за своите граждани и да планират тези услуги, които са необходими за тях, но държавата реално решава къде и какви услуги ще финансира. Дори и да има процес на планиране, този процес е изцяло управляван и контролиран от централното ниво.

Дали има реален процес на планиране или не, резултатът е тотална финансова зависимост на общините и липса на активност по отношение на решенията за хората, които живеят на тяхна територия. Общините губят контрол и се превръщат в подизпълнители, мотивирани да развиват социални услуги поради гарантираните финансови трансфери и възможността да осигурят заетост.

Докато ползите за общините се измерват в размера на делегираното финансиране, ремонтираните сгради и наетите служители, напълно скрити остават рисковете в дългосрочен план, особено за по-малките населени места. В някои от тях вече не може да се говори за интеграция, дори и да е имало такива намерения, защото броят на потребителите на услуги вече е значително по-голям от самата общност. Тези по-малки населени места са обречени да се превърнат в мега институции – място под слънцето, подобно на селище Качулка в Сливенския балкан. Институционалните отношения вече не стигат само до оградата на дома, а обхващат цялото населено място и хората са в една от двете групи – потребители или персонал. Такива населени места вече има достатъчно много. В допълнение, работещите в социалните структури, след време ще се пенсионират и ще се налага да се осигурява персонал от съседни населени места, при все по-голяма зависимост и пасивност на потребителите, които ползват услугите. Това ще доведе до проблеми и влошаване на качеството на грижата.

Изглежда логично тези аспекти да са част от общинските анализите, които би следвало да са база за планиране на социалните услуги. Би следвало, но не са, защото очевидно няма разбиране, че социалното включване трябва да бъде крайна цел. Затова и не е изненадващо късогледството на общините, които в процеса на планиране на социалните услуги, заслепени от възможностите някой друг да плати сметката, изобщо не мислят за всичко това. Логичен резултат от мисленето, рамкирано от управленския мандат, без възможност да се провиди напред.

Планирането на нови резидентни услуги напр. не би следвало да е механичен сбор на чакащите за настаняване, каквито насоки има сега. Важни са причините, които са направили невъзможно живеенето в обичайната среда и би следвало да се планират интервенции и там. Може би не е късно да се допълнят анализите на общините, за да се изпълни със съдържание разпоредбата на чл. 89 от ЗСУ за срочност на резидентната грижа.

Държавата може да организира и да финансира реформи в социалната сфера, както и да финансира предоставянето на социални услуги, но продължава да използва проектното финансиране по програми на ЕС. Резултатът е логичен – в зависимост от логиката на проектното финансиране има изпълнение на проекти, но не и на реална реформа, каквато е заявена.

Най-добрият пример за това е процесът, наречен деинституционализация. В резултат от осигуреното външно финансиране бяха закрити големите институции за деца, но така и не беше постигната промяната, която би минимализирала броя на нуждаещи се от настаняване. Затова и резултатът след закриването на големите институции беше замяната им с много повече на брой, но по-малки центрове за настаняване.

Промяната, която така и не се случи е тази в средата, затова и отчитаме относително непроменен брой деца, които са разделени от родните си семейства, настанени вече в по-добра алтернативна грижа.

Разбирането и развитието на социални услуги, които не могат да постигнат реално включване за потребителите създава нов проблем. Потребителите на услуги вече имат място в обществената система, но не като пълноправни граждани, които благодарение на оказаната подкрепа могат да работят, да имат семейства и да водят независим живот, а като постоянни ползватели на социални услуги – като много важното условие, за да ги има същите тези услуги.

В много населени места вместо да се развива производство, което може да предложи заетост при несигурната пазарна среда, се предлагат социални услуги, които имат гарантирано финансиране и не се нуждаят от друго, освен от спазване на критериите за качество. Допълнителната мотивация за създаването им са всички възможности за финансиране по проекти и всички корупционни практики за отклоняване на средства. Един път създадени, социалните услуги се нуждаят от потребители, дори и потребителите вече да не се нуждаят от тях. Ако тази тенденция се запази, може да очакваме някой ден всички ние да се окажем персонал или потребители на социални услуги.

Новото законодателство в областта на социалните услуги има един съществен пропуск и той е във връзка с механизмите на финансиране, които останаха същите. Идеята, че сме на далавера, защото някой друг е поел масрафа е пагубна – независимо дали става въпрос за индивиди, групи, общини или за държавата. По отношение на финансирането на социалните услуги, би следвало да има участие на всички страни.

Предстои да се използват средствата по НПВУ, където отново са планирани много милиони за правене на малки къщички и нито евро за промяна на средата. В тази част от НПВУ не беше направена промяна и текстът е идентичен с първоначалния. Надявам се това да е пропуск и дано новите управляващи направят усилия за рестартиране на системата, в която социалните услуги ще бъдат мост към обществената система, а не палатков лагер пред портата.

Надежда Денева

1 Изказване на Б. Борисов https://duma.bg/borisov-ostavyam-go-petkov-che-da-mi-se-mahnat-ot-glavata-n168787?h=pdfarchive&pdfarchiveId=2883

2 Принципът на субсидиарност е определен в член 5, т. 3 от Договора за Европейския съюз. Той има за цел да гарантира, че решенията се вземат на възможно най-близко ниво за гражданите и че се извършват постоянни проверки, за да се провери дали действията на равнището на Европейски съюз (ЕС) са оправдани с оглед на възможностите, налични на национално, регионално или местно равнище. По-конкретно това е принципът, при който ЕС не предприема действия (с изключение на областите, които попадат в изключителната му юрисдикция), освен ако не е по-ефективен от действията, предприети на национално, регионално или местно равнище. Той е тясно свързан с принципа на пропорционалност, който изисква всяко действие, предприето от ЕС, да не надхвърля необходимото за постигане на целите на договорите. Друг свързан принцип, принципът на възлагане, гласи, че всички политически области, които не са изрично договорени в договорите от всички държави членки на ЕС, остават в тяхната област. https://eur-lex.europa.eu/legal-content/BG/TXT/?uri=LEGISSUM:subsidiarity